Когато децата ми поотраснаха и почнах да се замислям какво всъщност обичам да правя, какво ми доставя удоволствие и откъде да тръгна. Обичах да пиша и да чета, харесваше ми. През 2002 година реших да постъпя в университет. Не беше въпрос на някаква специализация, да се усъвършенствам в някаква област. Видях го като един вид, да не кажа „спасение“, а да намеря себе си, защото се чувствах изгубена. Полека, полека и начинът ми на мислене започна да се променя. Беше като светлина от друг свят, не като в този, в когото живеех аз. Бях като в парализа, не можех да направя крачка. Живеехме всички в една къща, но като че ли аз се губех като личност. Когато съобщих решението си да уча се вдигна голям скандал, как така аз с две деца ще уча. Бях си го решила и почнах да се готвя за изпити. Свекърва ми иде и вика „Аман, да не те види свекъра, ще се ядоса“. А аз какво? Не правя нищо лошо, само си чета вечер късно след работа. Но за тях това имаше друг смисъл – взела съм някакво решение на своя глава и се каня да го осъществя. Че съм тръгнала по своя път. Обаче моето семейство ме подкрепи и ми помогнаха. Учих бакалавър „История“, след това магистратура за балканите „История на балканите“ в Бурса завърших. Бях по програма „Еразъм+“ няколко месеца в София – „Културна антропология“. Много ми хареса, беше различно и трудно, защото тогава научих и кирилица на компютър. Успях да си извоювам образованието, чрез него започнах своя път, длъжна бях да го направя заради себе си. Вътрешно съм спокойна, защото успях да дам на децата си добър пример.
